Годината беше
2012 началото на зимата. Събудих се, направих си кафе и седнах пред компютъра
за да “разцъкам” фейсбука. Още на първото кликане ми
излезе статия, която описваше с подробности и снимки най- опасната пътека на
света!!! Прочетох я на един дъх и много се впечатлих от написаното и от
снимковият материал. Въздъхнах замечтано, отпих си от кафето и ... натиснах
бутон Share. Тогава още не
знаех, че това ми действие, ще повлече лавина от други действия, които в крайна
сметка ще ме накарат пак да седна пред компютъра години по късно със изпълнена
глава с уникални спомени, за да напиша това което следва по натам.
На следващата сутрин, отново с кафе в ръката, си пуснах компютъра и
видях, че под поста ми се е надигнала вълна от коментари и множество от хора,
които имаха огромното желание да посетят мястото. Разбира се повечето бяха
развълнувани от снимките и магията на мястото но чисто емоционално споделяха,
че искат да отидат. Сред развълнуваните хора се намериха и такива, за които
знаех (от опит), че не само мечтаят пред компютрите си, ами са наистина
заредени с приключенски дух и амбиция да се включат в едно приключение, носещо
доживотни емоции и спомени.
След кратки консултации и обмисляне на
бъдещото приключение, се сформирахме малка група от 6 човека: Мариана, Димето,
Вени, Любо, Емо и аз. Имахме малки проблеми със самолетните билети, но в крайна
сметка, поради безотказния дух на Вени, всичко се нареди и след броени дни стискахме
заветните хартийки с дяволски ехидни усмивки.
Последваха няколко месеца на консултации, ровене
из интернет и търсене на информация, кое как да се случи (тук двигателят ни
беше Димето). Накрая имахме готов план, с малко неизвестни и много амбиция да
се впуснем в дебрите на това приключение. Всички с трепет отброявахме дните,
седмиците... нямахме търпение да ни се случи J
Най- после настъпи момента да се
качим на самолета и да поемем към неизвестното.
Полета не беше кой знае какво, по скоро досаден. На обяд
вече бяхме кацнали в гр. Малага.
Мариана и аз...
Емо и Любо...
Димето и Вени...
От летището хванахме метро, до градският център и
централната гара на Малага.
От гарата се сдобихме с билети и след кратък престой и
мотане из мола (гарата е и малък мол), се качихме на влака и потеглихме към
мечтаната дестинация.
Пътуването беше
около 40 мин. (по спомен) и накрая влакът ни стовари на малка и безлюдна спирка
със заветният надпис EL CHORRO.
На следващата
снимка е запечатан момента на небивалата радост, след дългото чакане и
преборване с купищата фактори, които не успяха да ни откажат.
Имахме разпечатана карта на района от Google
maps, и
след като- A rush of blood to the head
ефекта отмина, започнахме да се ориентираме в обстановката
Нашата цел беше
малка хасиенда, която Димето беше резервирала.
LA
Casita Blanka – Бялата къща (по мой превод), беше прекрасна спретната
къщичка в стил испански фермер, чиста и подредена с прекрасно вътрешно
разположение. Тук трябва да се спомене и собственика, Дейв, 55-60 годишен
английски пенсионер, когото видяхме 2 пъти. Първо ни посрещна и след това
когато си тръгвахме го засякохме в кръчмата на гарата да пие бира J
Тук беше моето
легло, нагоре по стълбата и хоп, заспиваш. Бях си сложил и бележка – “Жоро в El Choro” J
Като тръгвахме от България, май валеше сняг, но в
Андалусия не са чували за такъв природен феномен, беше станало около 18:30 часа
и вече бяхме поуморени от дъггото пътуване, затова решихме да се поотпуснем
около басейна с чаша бира в ръка. Слънцето точно залязваше зад склона и имаше
малко смелчаци да се потопят, но все пак имаше такива J
След като стана доста хладно, за да стоим по бански,
решихме да направим разузнавателна обиколка из селцето, за да не губим време на
другия ден да се ориентираме, чакаше ни огромно приключение за изживяване.
Ето и първия ни сблъсък с нашето начинание. Изглеждаше
примамливо, страшно и мистериозно.
На връщане
намерихме едно портокалово дръвче покрай пътя...
... и маршрути за
катерене
Джобовете са пълни с портокали J
След кратко чекнене и вече доста уморени, се прибрахме
към хасиендата, за да разкажем на останалите, какво сме разузнали и научили за
следващият ден. На сутринта станахме по изгрев слънце (не можехме да спим от
ентусиазъм), и започнахме да се подготвяме за предстоящото приключение. Тук Емо
прави сандвичи J
(изглежда с 10 години по млад, сигурно от недоспиване :) )
Подготовката
приключи бързо, всичко беше прибрано по раниците, въжетата и осигуровките бяха
проверени и разпределени и след последни снимки в двора на къщичката, която
беше станала любима на всички, тръгнахме към мечтаната дестинция.
Пътят през селото
не беше много интересен, 20-30 къщички разположени на случаен принцип, гарата,
магазина за катерачна екипировка, ПАВЕЦ-а в основата на всичко, и няколко
кучета по пътя. Пътя минава през цялото село и излиза от него, движейки се
срещу течението на реката. Отстрани имаше разположени каравани в които още
спяха катерачи, дошли да се катерят по скалите наоколо. Мястото е известно,
освен със страшната си пътека, но и с
високите скали, подходящи за многодненвни катерения. Затова катерачи от различни
страни не липсваха в района. Пътят свършва и започва добре оформена чакълеста
пътека, която отвежда до малък ВЕЦ в
подножието на скалите. Ние се отклонихме за да се изкачим на по високо и да
можем да подходим към началото на „страшната пътека“. Понеже пътищата ни с влака се пресичаха,
ползвахме правилото – „по малкия отстъпва“, затова чинно си изчакахме влакчето
да отмине и да не му се пречкаме насреща. На снимката се вижда оградата, която
уж трябва да спира такива като нас да отиват по натам. По принцип началото на
пътеката започва от края на металният мост, но поради зачестилите смъртни
случаи, властите са разрушили около 50 метра от пътеката, с цел да ограничат
достъпа до нея. Това разбира се е довело до обратният ефект и всичко живо се е
юрнало да идва в района и да търси начин да задоволи нуждата от доза адреналин
в тялото си. Начин, разбира се има, ама е труден и е свързан с известен риск.
Не малък е и ефекта на страха от високо, защото се тръгва от друго място и се
иска малко катерене докато се стигне до пътеката.
След малко
снимки, време беше да започнем нашето приключение.
Тук спряхме за да
си сложим екипировката и да я проверим.
Тази снимка я взех от интеренет, за да се онагледи как
се преминава участъка, който властите са съборили
Първи стъпки. В началото те удря яко адреналина, казваш си наум, какво по дяволите правя тук, под теб е бездната, хванал си се яко за скалата, краката ти са стъпали едвам едвам в едно улейче само с пръстите, и ти правиш траверс, разсъждавайки какво би станало ако случайно се подхлъзнеш, или по скоро колко време имаш докато паднеш и изобщо хиляди мисли свързани с падане и размазване J
Всъщност страшно уж няма, защото си осигурен на едно
доста съмнително въже, поизгнило от дъжда и със съмнителни качества, но все пак
ти дава някаква сигурност. Както и да е, след първите 10 метра, пулса ти се
успокоява, започваш да разсъждаваш трезво и малко по малко започваш да се
оглеждаш наоколо и осъзнаваш, че виждаш едно от най- страхотните места на които
си бил. Наоколо е спокойно и тихо, освен когато преминава влак, машиниста
изсвирва като ни види накачени по стената явно му е практика да вижда луди глави
наоколо.
След траверса, следва вертикално искачване нагоре
След което се озоваваш под самата пътека
След още малко усилия, всички благополучно стъпихме
отгоре и след кратко наслаждаване на гледката, направихме първите си решителни
крачки
Пътечката представлява набити в скалата релси,
свързани по между си със скоби. Върху така образувалата се конструкция, са
изляти циментени плочи и парапети. Самата пътека е строена в началото на 20
век, 1903 година (по спомени) в резултат на ерозията, цимента се е поразрушил
на места и са се образували дупки, от маклки и големи, до места на които изцяло
липсва плоча и трябва да се минава с траверс. Парапетите направо си ги нямаше,
те първи са „избягали“ от страшната пътека.
Гледката от горе
Тук се срещат и такива паметни плочи, което рязко ти
напомня на какво място се намираш, и че измамната красота може да доведе нещата
до лош край. С две думи трябва много да се внимва, и да се помни, че това не е
майтап работа.
Подминаваме плочата, с мисли в главата, и мястото ни
разкрива това (отзад е тунелът на влака):
Липсващи парчета
Минахме покрай
катерачи
Любо го раздава
завоевател, от него знам, че: „-Планина не се покорява, а само се посещава!“
Отзад са Вени и Димето + тунела на влака
Пропастта е около 100- 150 метра дълбока
Тук всичко е разрушено и преминаването става по този
начин
Тук вече си мислихме, че всичко е приключило и решихме
да си направим обща снимка.
Продължихме натам, пътеката си е в същя стил, полу разрушена, полу липсваща и пълнеща сърцата ни с адреналин.
Живота винаги
намира начин..., Мариана извади едно такова цвете (само луковица) и незнайно
как го пренесе в самолета и си го донесе до България, година по късно ни се
похвали със пораснало в саксия добре отгледано растение.
Къщичка насред
нищото
Края на пътеката завършва също, като началото,
властите са разрушили петдесетина метра за да не може да се минава от
ентусиасти без подготовка. Там където сме на снимката има врата, заварена и не
можеща да се премине. Огледахме нещата и решихме, че единственият изход (без да
се връщаме) е ... нагоре
Набързо пуснахме установка, осигурихме хората и след
кратка инструкция, не катерещите ни другарчета запълзяха нагоре по скалата
Марианчето със
стойка на профисионалист, тръгва нагоре
Последен остава Вени, за да обере останалия инвентар и
да се убеди, че не сме забравили някой долу
Поздрав за успешното преминаване на най- страшното
място на светаJ От
часовника на Вени се вижда, че е 15:44 мин. 293 м. надморска височина
Горе ни се откри
тази гледка, язовир EMBALSE DE GUADALTEBA, място за туризъм, около него е пълно
с къмпинги и места за отдих, заведения и водни спортове, само че ние бяхме там
извън сезона и почти нищо не работеше
Поглед назад, пътеката ще остане завинаги в спомените
ни, някъде отгоре се виеха лешояди. Виждах за пръв път такива птици.
По средата се вие реката, в ляво е трасето на влака, в дясно малко над реката е
пътеката. В дъното се вижда кулата на ПАВЕЦ-а над селото.
Тръгнахме покрай язовира, по асфалтов път, който
трябваше да ни върне в El Choro
Тук има някакви
странни образувания, в следствие ерозията. Природен феномен, пирамиди
По натам имаше
колония от кактуси…
Огромни кактуси
Малко по натам имаше и нещо като ранчо, но не знам какво
точно беше, също приличаше и на църква и отзад в скалите имаше постройка,
удобно сктрита в пещерен заслон
След 40 - 50 минутно ходене, стигнахме до изходната
точка, но от другата страна на реката, в дясно се вижда началото на пътеката
Малкият ВЕЦ долу в дясно, горе дясно тунела на влака и
началото на пътеката
Тук малко снимки
със местните забележителности
Тук, понеже се бяхме разделили със Вени и Димето (те
се върнаха по тунелите на влака до изходната точка и началото на пътеката), ни
бяха снимали с някакъв невероятен зуум поне от 300-400 метра, ние естествено
нищо не подозираме J
Тук вече
подозираме, но не сме сигурни, че ни снимат
Поскитахме из
селото и околностите до края на деня,след което се прибрахме в нашата любима
хасиенда, за да направим обзор на преживяното. На следващият ден трябваше да
хващаме влака за Малага, изпълнени със ярки спмомени и тъга, че напускаме това
красиво и мистично място.
Година след
нашето посещение, месните власти затвориха мястото. Имаха грандиозни планове да
реновират пътеката и да я направят не толкова... страшна L За жалост. Към днешна дата, всичко е
изцяло реновирано и обезопасено, направено е в стил – еко пътека, без никаква
опасност и никаква тръпка от преминаването. Само по себе си, околноста е изключително
красива и привлекателна, и си заслужава човек да отиде на мястото и да види със
собствените си очи. Обаче, според мен цялата идея на съчетанието на опастност и
красота правеше мястото изключително, сега (поне според мен ) има загуба на
чар, но дано след ремонтните работи, се даде тласък на туризма в района и
мястото се развие като туристическа дестинация.
Тук си позволих да намеря от интернет, снимки на вече реконструираната пътека.
Както се вижда, опастност няма, но това ще помогне и на други хора да посетят
мястото и да се насладят на красототе на долината. Светът е за всички, и всеки
има право да види красотата му.
